събота, 4 август 2007 г.

Камчатка: борба за оцеляване










Камчатка е най-източната точка на Русия. Полетът от Москва до там трае почти десет часа. Самолетите по маршрута за Петропавловск-Камчатский са доста примитивни и те предразполагат да се замислиш върху необятността на сложната ни страна и за това, че само малка част от нашия народ живее в Москва, играе големи политически игри, създава си идоли и ги унищожава, а всъщност тази малка част вярва, че контролира цялата огромна страна.

Камчатка много ясно показва колко откъсната е провинцията от столицата. И географското разстояние няма нищо общо с това. Провинцията живее по различен начин, диша друг въздух и точно в нея можеш да откриеш истинската Русия.

В Камчатка живеят толкова моряци, колкото и рибари, дори повече. Въпреки големите съкращения в армията структурата на електората си остава същата: за когото гласува Камчатската флотилия от Тихоокеанския флот, той печели изборите.

Както може да се очаква в един крайбрежен град, навсякъде преобладават черният и тъмносиният цвят: моряшки якета и куртки, плетени шапки. Единственото, което липсва, е легендарната елегантност на флота. Якетата са поизносени, куртките -избелели от пране, а шапките - поразръфани.

Алексей Дикий е командир на ядрената подводница "Вилючинск". Той принадлежи към елита на нашия флот, както и плавателният съд, който е част от Камчатската флотилия.

Дикий получил изключително добро образование в Ленинград - днешния Санкт Петербург - и след това направил блестяща кариера на талантлив офицер. До 34-годишна възраст вече бил висококвалифициран подводничар. Според международния пазар на военния труд всеки месец служба увеличавал цената му с хиляди долари. Само че днес капитан първи ранг Алексей Дикий влачи мизерно съществуване, просто няма как да го кажа по друг начин. Живее в ужасно военно общежитие с олющени коридори, полуразрушено и мрачно. Всеки, който е могъл да се измъкне от това място, го е направил, върнал се е на "континента" и захвърлил военната кариера на вятъра. Прозорците на многобройните необитаеми апартаменти са тъмни. Тук царят студ, глад и неприветливост. Хората бягат най-вече от бедността. Капитан Дикий ми казва, че когато времето е хубаво, с другите офицери ходят да ловят риба, за да могат да сложат на масата прилично ядене.

На масата в кухнята е сложил това, с което майката Родина му се е отплатила за безупречната и вярна служба. В един армейски чаршаф Дикий току-що е донесъл месечния си капитански порцион. Той се състои от два пакета пресен грах, два килограма черно брашно и ориз в хартиени пакети, две от най-евтините консерви грах, две консерви тихоокеанска херинга и бутилка олио.

- Това ли е всичко?
- Да. Това е.

Дикий не се оплаква, просто потвърждава. Той е истински силен мъж. По-точно - типичен руснак. Свикнал е на лишения. Той е по-скоро верен на родината си, а не на човека, случайно озовал се на лидерския пост. Ако си позволяваше да мисли по друг начин, отдавна да не е тук. Приема спокойно всичко, което се случва, дори и глада, а порционът му напомня точно за глад.

Тези консерви и хартиени пакети съдържат месечните запаси за тричленното семейство на капитан Дикий. Съпругата му Лариса е квалифициран радио-химик. Завършила е престижния Московски институт по инженерни науки и физика, към чиито възпитаници компютърните фирми от Силиконовата долина в Калифорния проявяват интерес още докато са на студентските скамейки.

Тъй като живее в затворено военно градче при съпруга си, Лариса е безработна. Това обаче изобщо не интересува щаба на флота, нито далечното Министерство на отбраната. Кадровата политика на армията е такава, че от щабовете категорично отказват да видят какво злато лежи само на метри от тях. Лариса не може да си намери преподавателска работа дори в училището за подводничарските деца. Всички места са заети, а има и списък на чакащите. Безработицата сред цивилното население тук надминава 90 процента.

Третият член на семейството на капитан Дикий е неговата дъщеря Алиса, ученичка във втори клас. Нейното положение е също невероятно. В този град няма нито едно място, на което Алиса и другите деца да могат да изявят способностите си. Няма спортни центрове, нито танцови школи, нито компютърни клубове. Момчетата и момичетата от гарнизона имат само един мрачен и мръсен двор и клуб с видеокасетофон и няколко анимационни филма. Камчатка е не само най-отдалечената точка на страната ни, но и най-далеч от сърцето на държавата. От една страна, тук можем да намерим свръхмодерни технологии за отнемане на човешки живот, а от друга - хората, които се грижат за тях, водят примитивно съществуване. За всичко се разчита само на един личен ентусиазъм и патриотизъм. Няма пари, няма слава, няма бъдеще.

Дикий живее в Рибачие. Намира се на един час път с кола от Петропавловск-Камчатский, столицата на полуостров Камчатка. Рибачие е може би най-известният затворен военен град в света. Населението му е 20 000 души. Той е символът и авангардът на руския ядрен флот. Градчето е екипирано с най-модерни и най-разнообразни оръжия. В него се намира източният ядрен щит на Русия и логично там живеят хората, които го поддържат в безупречно състояние.

Подводницата на капитан Дикий е един от най-важните компоненти на този ядрен щит, от което следва, че и Дикий е важен компонент на щита. Плавателният съд е перфектно високотехнологично оръжие, каквото не може да се намери никъде по света. Може да унищожи всички флотилии над водата и най-добрите подводници на великите световни сили, включително и на САЩ. Дикий командва уникално съоръжение с впечатляваща система от торпеда. Докато имаме такава защитна мощ, Русия не може да бъде уязвима, по не и откъм Тихия океан.

Самият капитан Дикий обаче е много уязвим, и то най-вече от посока на страната, на която служи. Но рядко се замисля за това. Като много други офицери и той е свикнал да оцелява без пари. Заплатата му е ниска и я получава нередовно, често с по шест месеца закъснение.

Когато няма пари, Дикий отказва да яде на борда на подводницата (макар че офицерите имат право да се хранят там), а носи порциите си под формата на пакетирана храна вкъщи на семейството си. Няма друг начин да ги нахрани. В резултат на това се е превърнал в бледа сянка. Изключително слаб е. Лицето му е с нездрав цвят и ясно защо: капитанът на на-важния елемент на руския ядрен щит е недохранен.

Непрекъснатото излагане на радиация също взима своето. В миналото за това даваха компенсации и подводничарите бяха много търсени съпрузи, но днес всичко се е променило. Момичетата вече извръщат глави, когато покрай тях мине офицер от флота.

- Всъщност бедността не е най-големият проблем - казва Дикий. Той е аскет и въпреки че е безпаричен, е романтик, воин до мозъка на костите си, почти светец в наше време, когато всички ценности се преизчисляват в циничния доларов курс. - Можеш да живееш в бедност, стига да имаш ясна цел и разбираеми оперативни задачи. Истинската беда е ужасното състояние на руския ядрен флот и положението е безнадеждно. В Москва изглежда не разбират, че към тези оръжия трябва да се отнасяме сериозно. Ако сегашното ниво на финансиране се запази, след десет години тук или няма да има нищо, или НАТО ще зарежда на нашите пристанища.

За да заглуши чувството на безнадеждност от случващото се пред очите му, Дикий решил да продължи да учи в Генерал-щабната академия. Иска да напише дисертация за състоянието на руската национална сигурност в края на XX и началото на XXI век. Надява се когато я завърши, да може да даде академичен отговор на въпроса, който го тревожи: кой има интерес да подкопава руската национална сигурност?

Сегашните му заключения не говорят никак ласкаво за Москва, но капитанът не е враждебно настроен, нито обиден от това, което се случва. Смята, че от столицата се държат отвратително, но нищо не може да се направи. Освен да се търпи, защото военнослужещите са по-силни и по-интелигентни от началниците си.

Заради работата животът на Дикий не му принадлежи. Не може да прави нормални неща, като другите хора. Тъй като всеки миг може да се наложи да отиде до подводницата си за 25 минути, не може да замине никъде. Трябва винаги да е на разположение и да има връзка с него. Не може просто да отиде да бере боровинки и гъби в планината или на излет с приятели. Трябва да живее с поста, който е приел, и не може да го предаде на някой друг. Трябва да е близо до офицерите си, за да е сигурен, че няма да се деморализират в тези трудни времена. Трябва да намери време да надникне и в казармите и да нагледа бащински войниците. Той е един доста зает човек.

Много офицери, които живеят като просяци също като капитан Дикий, поне могат да изкарат малко пари някъде другаде след работно време, за да нахранят семейството си и да си позволят дрехи и дори униформа (всъщност за повечето офицери това е задължително). Капитан Дикий няма нито времето, нито възможността да го направи. В малкото свободно време след работа той задължително трябва да си почине, да се наспи и да си възвърне равновесието. Защото когато се качи в подводницата, трябва да е напълно спокоен. Това е изискване на работата му. Последствията от неговата нервност могат да бъдат катастрофални.

- На работа трябва да съм толкова спокоен и уравновесен - обяснява Дикий, - сякаш току-що съм се върнал от отпуск, нямам никакви проблеми и не трябва да се тревожа как ще нахраня жена ми и дъщеря ми утре.

- Казваш, че трябва. Според мен гледаш на положението от неправилния ъгъл. Ти служиш на държавата и тя носи отговорността да ти създаде подходящите условия да си спокоен на работа.

Дикий се усмихва малко покровителствено и аз не съм сигурна към кого е отправена усмивката на този странен, корав и специален човек - дали към мен, задето задавам такива въпроси, или към държавата, която пренебрегва най-добрите си воини. Оказва се, че е към мен.

- В момента държавата не може да го направи - казва накрая капитанът. - Не може и това е. Какъв е смисълът да искаме нещо, което няма как да ни се даде? Аз съм реалист, не се паля лесно. Всички сантиментални и раздразнителни хора отдавна си тръгнаха оттук. Уволниха се от флота.

- Все още не мога да разбера защо и ти не си подал рапорт за уволнение. Ти си ядрен специалист, имаш гражданска специалност инженерство. Сигурна съм, че можеш да си намериш прилична работа.

- Не мога да напусна, защото не мога да изоставя подводницата си. Аз съм командир, а не срочнослужещ. Ако си тръгна ще се чувствам като предател.

- Предател спрямо кого? Държавата със сигурност те е предала първа.

- С времето държавата ще се осъзнае. Засега трябва само да сме търпеливи и да запазим ядрения флот. Ето това правя аз. Дори министерсвото на отбраната да поведе предателска политика, мой дълг е да служа на Русия. Аз защитавам народа и родината си, не държавната бюрокрация.

Ето ви образа на един руски подводничар в днешно време. Заточен в най-далечната точка на страната, верен на военната си клетва, готов всекидневно да покрие амбразурата с тялото си, ако няма с какво друго.

събота, 21 юли 2007 г.

Завладяването на Хонконг




Начинът, по който Хонконг става колония на британската корона, не е особено славен. В началото на XIX век британската империя зависи силно от закупуването на чай от Китай, чиято икономика е била една от най-развитите в света преди индустриалната революция в Европа. Въпреки че британците изнасят луксозни стоки като стенни и джобни часовници, те не разполагат с други стоки, които да са нужни на династията Кин (1644-1911 г.), а това води до тежки дефицити в търговския им баланс. За да го подобрят, те започват да изнасят – срещу кюлчета злато – опиум, отглеждан в Индия и продаван на търг в град Кантон (Гуанджоу) в Южен Китай.

Император Кин, силно разтревожен от изтичането на резерва от скъпоценен метал и от опустошенията, причинявани от опиума, забранява през 1893 г. търговията с него. Императорският наместник в Гуанджоу Лин Цексу принуждава чуждестранните компании да му предадат запасите си от опиум, след което ги изгаря. В името на правото на свободна търговия Лондон обстрелва Гуанджоу с фрегатите си и печели първата опиумна война (1839-1842 г.). Според Нанкинския договор (1842 г.) династията Кин трябва да отстъпи остров Хонконг на британците за неограничен срок и да отвори за търговия със Запада пет пристанища по Китайското крайбрежие, наричани „пристанища по договора”. През 1898 г. към британската корона се присъединяват Новите територии (издадена в морето земя в края на полуострова), отстъпени за 99-годишен срок. Тоест, до 1997 г. Макар и с неплодородна земя, Хонконг има дълбоководно пристанище, най-доброто на югоизточното крайбрежие, което ще осигури просперитет на острова.

Потреблението на опиум приема оттук нататък измеренията на национална катастрофа. След нови поражения срещу френско – британския експедиционен корпус по време на втората опиумна война Китай е принуден с договори от 1858 и 1860 г. да узакони наркотика и започва да го произвежда. Вносът на опиум достига върха си през 1879 г. (6700 тона). През 1906 г. Китай осигурява 85% от световното производство, или около 35 000 тона, а 27% от възрастното му население са наркомани – 13,5 милиона души пушат опиум. Британският историк Джон Кинг Феърбанк гледа на този трафик на опиум, организиран в Китай от Запада, като най-постоянно и най-дълго извършваното в модерните времена международно престъпление.


Марк О’Нийл*
Le Monde Diplomatique
(Българско издание)
Брой 7 (33), Юли 2007 г.
Превод Весела Генова
*Журналист, Хонконг